Военните кореспонденти са една особена каста човеци, които изпълняват и служебните си задължения като журналисти, и служебните си задължения като военни разузнавачи под прикритието, наречено преса. Това е съществувало още от руско – турската освободителна за България война и до ден днешен. Показах на едно българско военно учение БРИЗ как руски журналист нарушава забраната обявена ни 10 минути по-рано да се снима предната част на военния кораб. И нищо не последва за руснака ! Ако имахме истинска държава би следвало да бъде осъден и хвърлен в затвора за шпионаж!

Като представител на община Сливен в република Дагестан, Руска Федерация успях да разоблича и да разбера, че при тях длъжностите , свързани с международни отношения са в същност прикритие за щатни контра разузнавачи. Дори в книгата ми за Дагестан съм сниман с началника на отдел международно сътрудничество, действащият полковник Абдулмумин Багомедов от ФСБ-Русия (федерална служба за безопасност ). Всяка държава е в правото си да решава как да устройва прикритието на разузнавателните си и контра разузнавателни служби.

Но да се върнем на руско – турската освободителна за България война. Още през ноември 1876 г., от началото на мобилизацията, по ходатайството на министъра на вътрешните работи А.Е. Тимашов в щаба на действащата армия в качеството на кореспондент на вестник “Правительственный вестник” бил командирован поручикът от лейбгвардията на Уланския полк В.В.Крестовски. Следва да отбележим, че указаното издание представлявало официален орган на Министерството на вътрешните работи.

Завеждането на кореспондентите, намиращи се в армията, от самото начало на войната веднага било поставено под контрола на военните власти. Този контрол, наистина, нямал строг характер. При щаба на действащата армия в началото на войната била създадена специална длъжност, на която назначили бившия преподавател в Академията на Генералния щаб, полковника от Генщаба М.А.Газенкампф. Прикрепен в течение на цялата война при главнокомандващия, той водел журнал на бойните действия, съставял срочни донесения до императора, участвувал в обсъждането на плановете за военните операции, разшифровал донесенията от военните агенти на Русия в европейските страни, постъпващи в щаба. Основната му задача била да завежда военните кореспонденти при действащата армия. За да работи на театъра на бойните действия всеки желаещ бил длъжен да получи от М.А.Газенкампф разрешение, след което му се издавали специални опознавателни знаци, и той можел да се счита кореспондент при армията.

На 17 април 1877 г. М.А. Газенкампф съставил докладна записка до началник щаба на Действащата армия, в която предлага условия за допуск на кореспонденти във войската. Отбелязвайки, че пресата има голямо влияние върху общественото мнение, както в Русия, така и зад граница, М.А. Газенкампф предлага да се допускат кореспонденти на фронта, но при съблюдаване на следните условия.

– руските кореспонденти да бъдат допускани по молба от редакциите и издателите на съответните вестници;

– чуждестранните – по препоръка от руските посолства и високопоставени лица;

– предварителна цензура да не се учредява, но да се задължат всички кореспонденти да не съобщават никакви сведения за предвижването, разположението, числеността на войските и за техните предстоящи действия. Предполагало се да се предупредят кореспондентите, че за неизпълнение на горе упоменатото задължение те ще бъдат отзовани от армията;

– за наблюдение по изпълнението на този им ангажимент да се предложи на редакциите да доставят всички броеве от вестниците, в които ще бъдат напечатани кореспонденции от театъра на войната

Кореспондентите пристигали в армията постепенно. За това може да се съди по записките в дневника на М.А. Газенкампф, непосредствено след като ги е регистрирал. Така, на 22 април 1877 г. той записва: “Засега са допуснати само: Макгахан, де Вестин, Даннгауер (“Militär Wochenblatt” и “Nationalzeitung”) и фон Марее (“Über Land und Meer”). Последните двама са офицери в оставка. Днес представих за подпис на Великия княз телеграма от Министерството на вътрешните работи за разрешение руските кореспонденти да следват армията и да изпращат кореспонденции си по пощата и по телеграфа директно до своите вестници”. На 24 април му бил представен кореспондента на “Daily News” Арчибалд Форбс. От 7 май е следващата му записка: “Днес се явиха двама англичани-художници, кореспонденти на илюстровани журнали; и двамата са допуснати. Яви се също така кореспондентът на “Петербургски ведомости” Мозалевский и баварския граф Таттенбах-Рейнштейн, неизвестно защо попаднал сред кореспондентите на пражкия вестник “Politik””. На 5 май М.А.Газенкампф отмята, че “кореспондентите вече наброяват 11 и в допълнение 5-ма художници: един французин, един немец, двама англичани и един руски (В.В.Верещагин)”. Записът от 16 май гласи: “Числото на кореспондентите достигна 23, в това число 6 руски: Максимов, Мозалевски, Каразин, Фьодоров, Рапп и Сокалски и един украински – Немирович-Данченко. Каразин и Фьодоров са едновременно с това и художници”.

П.П. Сокалски в началото на кампанията бил кореспондент на вестник “Голос”, но впоследствие го заменили с американците Макгахан и Стенли. Що се отнася до украинеца В.И.Немирович-Данченко, то той в началото на войната бил кореспондент на в-к “Наш век”, а след това започва да пише за“Ново време”. А.Д.Иванов бил едновременно и фотограф.

Съвсем не всички желаещи са получавали достъп до армията. Така, на 28 април М.А.Газенкампф бил принуден да откаже на двама кореспонденти – немски и английски. Английският подполковник Ховард Винцент пристигнал, по свидетелството на М.А.Газенкампф, с маса препоръчителни писма. Обаче княз В.А.Черкаски, възглавяващ тогава Руското гражданско управление в България,се оказал стар познат с него и го откомандировал като потенциален английски шпионин. Това била причината, Великият княз да препоръча на англичанина да се откаже, което и било изпълнено.

“Daily News”- А. Форбс (или Форбес) и Макгахан (американец), “Times”- Грант и Брекенбюрри (полковник на действителна служба в английската армия, който бил в отпуск), “Grafic” (илюстрирован журнал)- Вилерс (художник), “Illustrated London News” (илюстрирован журнал)- Гейл (художник), “Standard”- Ф. Бойл, “The Skotsman”- Д.Л. Каррик (доктор, живеещ в Санкт-Петербург) и Роуз, “Manchester Guardian”- Стенли (американец), “Freemens” (ирландско списание)- Стенли (американец), “New-York Herald”- Доканкоз, “Boston Jornal”- Кинг. Пруски журналисти били  Даннгауер-“Militär Wochenblatt” и “Hambourger Nachrichten”и “National Zeitung”, фон Марее (или фон Маре)- “Ausburger Allgemeine Zeitung”, И. Шенберг (художник)- “Üeber Land und Meer”, фон Браухич-“Post” и “Neue Militäriche Blatt”, Бета-“Berliner Tagblatt”.

Австрийски журналисти са : Лукеш-“Neues Wiener Tagblatt”, Рейнштейн (поручик в оставка) и Лахман-“Politik” (пражки вестник), Лихтенштадт-“Presse”.

Френски кореспонденти са : Бребан – “ХХ Siècle” и “National” и “Jornal d’Odessa”, И. де Вестин-“Figaro”, Д. де Лонле (или Лоне)- “Moniteur Universel” и “Monde Illustré”, Белина-“Estafette”, Кон-Абрест-“Indépendance Belge”, Ламонт-“Тemps”, Гране-“Republique Française”, Фарей-“La France”. Шведски кореспондент е Берлинг (поручик от шведския Генерален щаб)- “Stockgolms Dagblad”. А трима са италианските кореспонденти като М.-А. Канини – “Opinion” и “Pungolo di Napoli” и “Gazetta Piemontaise” и “Courier du soir de Milan”, Маркотти – “Fanfulla”, Ладзаро (художник) – “Roma di Napoli” и “Illustration Italiana di Milano”. Румъния се представяла от личният художник на княз Карл Сатмари и княжеският фотограф Душен. Испанският художник Хосе Луис Пелисер от Мадрид пристигнал в руската армия от испанския илюстровано списание “La Ilustración Española y Americana”.

Кореспондентите на “Daily Telegraf” и болшинството виенски вестници не били допуснати в армията, доколкото представлявали недружествено настроени издания. Поради този факт, те живеели в Букурещ, ползвали сведения от втора ръка, включително и от събратя по професия, а понякога “и от свои умозаключения”. Освен това Погенпол бил пратен в театъра на военните действия в качеството на представител на телеграфните агентства “Agence Havas”, “Reiter”, “Wolf” и “Vienne”.

Както виждаме и през 18 век разкритите разузнавачи сред военните кореспонденти са били връщани в Родината им. Но все някои са успявали да останат и да си вършат разузнавателната дейност, паралелно с журналистическата. Чрез медиите разведките са обработвали общественото мнение в своите държави и затова са били на почет и уважение.

Имайки за основание тази първа, начална статия за западните и украински военни кореспонденти на руско-турската война 1877-1878 г. би следвало да съхраним паметта за украинската и евросъюзна ( на тогавашните държави, които сега съставят Европейския съюз ) помощ чрез военните журналисти за Освобождението на България през 1878 година. По същият начин би следвало да съхраним и паметта за царската династия на Симеон Втори ( на основната снимка с автора ) за просперитета на България ! Да построим паметник на Неруските военни кореспонденти дали всичко от себе си за свободата на България !

Следва.

Ярослав Коюмджиев

Асоциация „Институт за научноизследователска

и мониторингова дейност в регион Евразия”

снимки – интернет