Организацията на Северноатлантическия договор, НАТО (англ. North Atlantic Treaty Organization, NATO; фр. Organisation du traité de l’Atlantique Nord, OTAN) е международна организация за военно сътрудничество, основана с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г. Седалището на организацията е в Брюксел.
Основополагащ е член 5 от Вашингтонския договор, който гласи: Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област.
Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни-членки или САЩ ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига. Вместо това за първи път в историята на договора САЩ се позовава на член 5 на 12 септември 2001, в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001.
Договорът се позовава на чл. 51 от Устава на ООН, според който страните имат право на отбрана. Тази отбрана може да се осъществява както самостоятелно, така и колективно (с подкрепа от съюзни държави).
Съдържание
2.3. Присъединяване на Германия
3.3. Северноатлантически съвет
3.4. Комитет за планиране на отбраната
3.5. Председател на Военния комитет
История – Учредяване
Северноатлантическият договор е подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон.
Договорът от Брюксел, подписан на 17 март 1948 г. от Белгия, Холандия, Люксембург, Франция и Обединеното кралство, се счита за предшественик на споразумението за НАТО. Договорът и съветската блокада на Берлин, довеждат до създаването на Организацията за отбрана на Западноевропейския съюз през септември 1948 г.[2] Участието на Съединените щати обаче, се счита за необходимо – както за да се противопоставя на военната мощ на СССР, така и за да предотврати възраждането на националистическия милитаризъм в Европа. Започналите почти веднага преговори за нов военен съюз, рефлектират в създаването на Северноатлантическия договор, който е подписан във Вашингтон на 4 април 1949 г. Той включва петте държави от договора от Брюксел, плюс Съединените щати, Канада, Португалия, Италия, Норвегия, Дания и Исландия.[3] Обществената подкрепа за договора не е единодушна – част от исландците например участват в пронеутралните и антинатовски вълнения през март 1949 г.
Държавите се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една от тях, в Европа или Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. Впоследствие, те се споразумяват, че ако има въоръжено нападение, всяка от тях, упражнявайки правото на индивидуална или колективна самоотбрана, ще подпомогне атакуваната държава, като предприеме такива действия, каквито счете за необходими, включително употребата на въоръжена сила за възстановяване и поддържане на сигурността на Северноатлантическата зона. Договорът не изисква от членовете да реагират задължително с военни действия срещу агресор. Въпреки, че са длъжни да отговорят, на държавите е предоставена свободата да избират начина, по който да го направят. Това се различава от член IV на Договора от Брюксел, в която ясно се посочва, че отговорът ще бъде военен по характер. Независимо от това, се приема, че членовете на НАТО ще помагат на нападнатата държава с военни средства. Договорът по-късно е изяснен, като в евентуалното нападение се включват територията на която и да е държава-членка и нейните „кораби, сили или въздухоплавателни средства“ над Тропика на Рака, както и някои отвъдморски департаменти на Франция.[4]
Създаването на НАТО довежда до някои стандартизации в съюзническите процедури, технологии и военна терминология, което в много случаи означава, че европейските страни възприемат американските практики. Приблизително 1300 споразумения за стандартизация кодифицират много от често срещаните практики, възприети от НАТО. Например, боеприпасът 7,62x51mm е въведен през 1950-те като стандартен патрон на огнестрелните оръжия сред много страни-членки на НАТО. Също така, разпределителните сигнали за самолетите са стандартизирани, така че всички самолети на НАТО да могат да се приземяват на всяка база. Други стандарти, като например фонетичната азбука на НАТО са навлезли дори в гражданска употреба.
Студената война
Избухването на Корейската война през юни 1950 г. е от решаващо значение за НАТО, тъй като повдига очевидна заплаха от всички комунистическите страни, работещи заедно, и принуждава алианса да разработи конкретни военни планове.[5] SHAPE, Върховната щаб-квартира на съюзническите сили в Европа (от Supreme Headquarters Allied Powers Europe), е сформирана като консолидирана командна структура, и през януари 1951 г. започва работа под командването на Върховния главнокомандващ на съюзническите сили, Дуайт Айзенхауер.[6] Лисабонската конференция от 1952 г., на която се търси начин да се осигурят силите, необходими за дългосрочния отбранителен план на НАТО, призовава за увеличаването им до деветдесет и шест дивизии. Това изискване обаче на следващата година е сведено до около тридесет и пет дивизии, с препоръката за по-интензивна употреба на ядрени оръжия. По това време, НАТО може да използва при нужда около петнадесет готови дивизии в Централна Европа, както и още десет в Италия и Скандинавия.[7][8] В Лисабон също така, е създаден поста на Генерален секретар на НАТО като главна цивилна длъжност на организацията – за първи Генерален секретар е назначен лорд Исмей.[9]
През септември 1952 г. започват първите големи военноморски учения на НАТО – учението „Мейнбрейс“ събира 200 кораба и над 50 000 души военен персонал за отреагиране за защита на Дания и Норвегия.[10] Други големи учения са например, „Голям шлем“ и „Лонгстеп“, военноморски и амфибийни учения в Средиземно море;[11] „Италик Уелд“, комбинирано военноморско, военновъздушно и сухопътно учение в Северна Италия; „Гранд Рипълс“, включващо британските сили по река Рейн (BAOR), холандския корпус и съюзническите военновъздушни сили в Централна Европа (AAFCE); „Монте Карло“, симулирано атомна въздушно-наземно учение, включващо Централната група армии и „Уелдфаст“, комбинирано десантно учение в Средиземно море, с участието на британски, гръцки, италиански, турски и американски военноморски сили.
Гърция и Турция също се присъединяват към съюза през 1952 г., пораждайки серия от противоречиви преговори, в които Съединените щати и Великобритания са основните спорещи, за това как да се включат двете страни към командната военна структура.[6] През 1954 г., Съветският съюз предлага да се присъедини към НАТО, с цел да се запази мирът в Европа.[12] Страните-членки на НАТО, опасявайки се, че мотивът на Съветския съюз е да отслаби алианса, в крайна сметка отхвърлят това предложение. Включването на Западна Германия в организацията на 9 май 1955 г. е описан като „решаваща повратна точка в историята на нашия континент“ от Халвард Ланге, министър на външните работи на Норвегия по това време.[13] Основната причина за влизането на Германия в съюза е, че без немските войски, ще е невъзможно да се извадят достатъчно конвенционални сили за противопоставяне на евентуално съветско нападение.[14] Един от непосредствените резултати от това е създаването на Варшавския договор, който е подписан на 14 май 1955 г. от Съветския съюз, Унгария, Чехословакия, Полша, България, Румъния, Албания, и Източна Германия, като по този начин ясно се очертават двете противостоящи страни на Студената война.
Три големи учения се провеждат едновременно през есента на 1957 г. Операция „Каунтър Пънч“, операция „Страйкбак“ и Операция „Дийп Уотър“ са най-мащабното военно мероприятие на съюза към днешна дата, с участието на повече от 250 000 души, 300 кораба и 1 500 самолета, действащи от Норвегия до Турция.[15]
Оттеглянето на Франция
Карта на базите на НАТО във Франция преди оттеглянето на Шарл дьо Гол през 1966 г. от обединеното военно командване на НАТО.
Единството на НАТО е нарушено рано в историята му с кризата, настъпила по време на президентството на Шарл дьо Гол във Франция. Дьо Гол протестира срещу водещата роля на САЩ в организацията и срещу това, което той счита за „специални отношения“ между САЩ и Обединеното кралство. В меморандум, изпратен до президента Дуайт Айзенхауер и министър-председателя Харолд Макмилан на 17 септември 1958 г., той настоява за създаването на тристранно управление, който би поставило Франция на равна нога със САЩ и Великобритания.[16]
Считайки отговора, който получава меморандума му за незадоволителен, Дьо Гол започва изграждането на собствени отбранителни сили. Той иска да предостави на Франция възможност, в случай на нахлуване на ГДР в Западна Германия, за сключване на отделен мир с Източния блок, вместо да бъде въвлечена в по-мащабна война между НАТО и Варшавския договор. През февруари 1959 г., Франция оттегля своя Средиземноморски флот от командването на НАТО.[17] По-късно, Дьо Гол забранява разполагането на чуждо ядрено оръжие на френска земя. Това принуждава Съединените щати да прехвърлят двеста военни самолета извън Франция и през 1967 г. да върнат на французите контрола над военновъздушните бази във Франция, с който оперират от 1950 г.
Въпреки че Франция показва солидарност с останалата част на НАТО по време на Кубинската криза през 1962 г., Дьо Гол продължава с усилията си за създаване на независима отбрана чрез изтеглянето на френските флоти в Атлантическия океан и Ла Манша от командването на НАТО.[18] През 1966 г., всички френски въоръжени сили са оттеглени от обединеното военно командване на НАТО, а всички чужди войски на НАТО на френска територия са били помолени да напуснат страната. Това оттегляне принуждава преместването на SHAPE от Роканкур, близо до Париж, в Касто, северно от Монс, Белгия, на 16 октомври 1967 г.[19] Франция остава член на съюза, и е ангажирана със защитата на Европа от евентуална комунистическа атака с френските сили, разположени на територията на Федерална република Германия по време на Студената война. Поредица от тайни споразумения между американски и френски служители, споразуменията Лемницър-Елере, подробно уточняват по какъв начин френските сили ще се включат обратно в командната структура на НАТО, ако избухнат военни действия между Изтока и Запада.[20]
Разведряване и ескалация
Разведряването довежда до много срещи на високо равнище между лидерите на НАТО и Варшавския договор.
През по-голямата част от Студената война, наблюдението на НАТО над Съветския съюз и Варшавския договор не води до директни военни действия. На 1 юли 1968 г. е отворен за подписване Договора за неразпространение на ядрените оръжия: НАТО твърди, че споразуменията за споделяне на ядрените оръжия не нарушават договора, тъй като американските сили контролират оръжията, докато се вземе решение да се започне война – точка, в която договорът вече няма да е валиден. Малко държави знаят за споразуменията за споделяне на ядрени оръжия по това време, и те не са подложени на спор. През май 1978 г., страните от НАТО официално определят двете допълващи се цели на алианса – да поддържа сигурността и търсиразведряване. Това трябва да означава съвпадането на нивото на силите, необходими за отбрана, с нивото на нападателните способности на Варшавския договор, без да се стимулира допълнително надпревара във въоръжаването.[21]
По време на Студената война, по-голямата част от Европа е разделена между два съюза. Членовете на НАТО са показани в синьо, а членовете на Варшавския договор – в червено. Необвързаните държави са в бяло.
На 12 декември 1979 г., в контекста на изграждането на ядрените възможности на Варшавския договор, министрите одобряват разполагането на американските крилати ракети GLCM и „Пършинг II“ (стратегически ядрени оръжия) в Европа. Новите бойни глави са предназначени също така за засилване на позицията на Запада в преговорите за ядрено разоръжаване. Тази политика е наречена „политика на две писти“.[22] По същият начин, през 1983 – 84 г., в отговор на разполагането от Варшавския договор на ракетите със среден обсег на действие СС 20 в Европа, НАТО разгръща модерните ракети „Пършинг II“, чиято задача е удари по военни цели като големи танкови съединения, в случай на война.[23] Това действие довежда до мирни протести в цяла Западна Европа, а подкрепата за дислокацията им е разколебана.
Членството на организацията, до този момент, остава общо взето непроменено. През 1974 г., като последица от турското нахлуване в Кипър, Гърция оттегля силите си от военната командна структура на НАТО, но със сътрудничеството на Турция, е приета обратно през 1980 г. На 30 май 1982 г., след референдум, новата демократична Испания се присъединява към алианса.
След Студената война
Падането на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Варшавския договор през 1991 г. премахва де факто основният противник на НАТО. Това предизвиква стратегическа преоценка на целите на организацията, нейният характер, задачи, и дори географски фокус. Договорът за конвенционалните въоръжени сили в Европа, сключен между държавите-членки на НАТО и Съветския съюз и подписан в Париж през 1990 г., делегира определено намаляване на военните сили на континента.[24] В момента на разпадането на Съветският съюз през декември 1991 г., европейските страни отделят 34% от военните си разходи за НАТО; до 2012 г. разходите им спадат до 21%.[25] НАТО също така започва постепенен процес на разширяване с независимите държави от Източна Европа, и включва в дейността си политически и хуманитарни ситуации, които преди това не влизат в задачите на съюза.
Реформите, извършени отМихаил Горбачов, довеждат до края на Варшавския договор.
След края на Студената война, първото разширяване на НАТО е обединението на Германия на 3 октомври 1990 г., когато бившата Източна Германия става част от Федерална република Германия и съюза. Това е договорено в Договора „Две плюс четири“ по-рано през същата година. За да се гарантира съветското одобрение за обединена Германия, членуваща в НАТО, е договорено, че чужди войски и ядрени оръжия няма да се разполагат в източната ѝ част. През 2005 г., ученият Стивън Коентвърди, че тогава е поет ангажимент, че НАТО никога няма да се разширява на изток.[26] Според Робърт Зелик обаче, тогава служител на Държавния департамент на САЩ и участващ в преговорния процес „Две плюс четири“, изглежда, че това е погрешно схващане и никога не е поеман подобен ангажимент.[27] През май 2008 г., Горбачов повтаря мнението, че такъв ангажимент е направен и че „американците са обещали, че НАТО няма да се придвижи извън границите на Германия след края на Студената война“.[28]
Като част от преструктурирането на съюза след края на Студената война, военната структура на НАТО е намалена и реорганизирана. Промените във военния баланс в Европа, предизвикани от колапса на Съветския съюз, са отбелязани в Адаптирания договор за конвенционалните въоръжени сили в Европа, подписан през 1999 г. Политиката на френския президент Никола Саркози води до основна реформа на военната позиция на Франция, което завършва със завръщането на Франция към пълноправно членство на 4 април 2009 г. – Франция се присъединява отново към обединеното военно командване на НАТО, като същевременно поддържа независими ядрени възпиращи сили.[20][29]
Страни членки
Учредителки
Франция е страна-учредителка, но излиза от военната структура на пакта през 1966г., запазвайки мястото си в политическите структури, a през 2009 г. по време на мандата на Президента Никола Саркози се връща във военните структури. Исландия е единственият член на НАТО, който няма свои въоръжени сили и се присъединява към пакта с условието, че няма да се налага да формира своя армия. Поради стратегическото ѝ разположение в Атлантическия океан по време на Студената война отбраната на острова се осигурява от постоянен американски контингент. След края ѝ и намалялото напрежение той е разформирован през 2006г. След новото изостряне на отношенията с Русия през последните години на ротационен принцип за ограничени периоди от време за учения и въздушна полиция на острова се базират контингенти на останалите членки на организацията.
Разширения
Гърция и Турция се присъединяват към организацията през февруари 1952 г. Испания се присъединява на 30 май 1982 г., а бившите членки на Варшавския договор Полша, Чехия и Унгария се присъединяват на 12 март 1999. На 29 март 2004 г. към НАТО се присъединяват Литва, Латвия и Естония, България, Румъния, Словакия, Словения. Прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония) нямат свои военновъздушни сили. На ротационен принцип останалите страни членки охраняват въздушното пространство над тях. На срещата на НАТО в Букурещ, Румъния през април 2008 г. Хърватия и Албания са поканени да станат страни членки. Договорът за тяхното членство е подписан година по-късно на 2 април 2009 г. във Вашингтон.[30]
На срещата на НАТО в Букурещ заедно с вече присъединилите се към НАТО членки Албания и Хърватия, Македония също получава правото да се присъедини към алианса. Това обаче ще се случи едва след като бъде решен спора за името на бившата Юго-република със страната членка Гърция, която наложи правото си на вето. Въпреки натиска на САЩ и някои европейски страни като Полша, под натиска на Русия и най-вече Германия и Франция НАТО отлагат едно евентуално решение за членство на Грузия и Украйна.
През декември 2015 г. Черна гора получава покана за присъединяване към НАТО, а през май 2016 г. подписва протокола за присъединяване, фактическото членство се очаква към средата на 2017 г.
Присъединяване на Германия
На 23 октомври 1954 в Париж се подписва комплекс документи, сред тях резолюция на страните-членки на НАТО за присъединяване на Федерална Република Германия към Северноатлантическия пакт. Подписаните съглашения в нарушение с Потсдамската конференция от 1945, предвиждаща демилитаризация на следвоенна Германия, засилват международното напрежение и довеждат до отговор от страна на Световната Социалистическа Система – създаването на Варшавския договор през пролетта на 1955 г.[31]
След обединението на Германия през 1990 г. членство получава и бившата Източна Германия. Важен за отбелязване факт е, че до 31 август 1994 г. на тази територия (част от НАТО) се намират руски войски. Изтеглянето им оттам е най-голямото преместване на военна сила в мирно време след Втората световна война.[32]
Главната квартира на НАТО се намира на булевард „Леополд III“ в Брюксел, столицата на Белгия.[33] В близост до сегашната сграда се изгражда нова, която трябва да бъде завършена през 2012 година.
Персоналът в Главната квартира се състои от национални делегации на страните членки, представителства на страните партньори и международен граждански и военен персонал, набиран от служещите във въоръжените сили на страните членки.[34]
Парламентарна асамблея на НАТО
Организацията, отговорна за дефинирането на най-общите цели на НАТО е Парламентарната асамблея. Тя заседава два пъти годишно и взаимодейства пряко спарламентите на страните членки и асоциираните членове. Състои се от постоянни представители, избирани от националните парламенти.[35] Към февруари 2010 година Парламентарната асамблея се председателства от американския депутат Джон Танър.
Парламентарната асамблея дефинира политическия дневен ред на организацията, чрез докладите на своите пет комитета:
Комитет по гражданското измерение на сигурността
Комитет „Отбрана и сигурност“
Комитет „Икономика и сигурност“
Политически комитет
Комитет „Наука и техника“
Тези доклади дават основни насоки за политиката на НАТО, въз основа на позицията на националните правителства, и оказват влияние върху административните и изпълнителни институции на организацията.
Парламентарната асамблея гласува и обсъжда бюджета на организацията. Самия бюджет е разделен на две части:
Цивилен бюджет – основава се на дарения, разработки, в областта на науката и околната среда. Използва се за технически плащания (заплати), закупуване на техника и консумативи.
Военен бюджет – формира се от членския внос на всяка страна-членка, осъществените сделки по продажба на оръжия и боеприпаси, които са ратифицирани и одобрени от НАТО. Военния бюджет се използва за покриване на оперативни разходи и поддръжка на военната структура. Финансира се Международния военен секретариат, стратегическо командване, логистика и АУАКС (система за разузнаване).
Северноатлантически съвет
Ръководен орган на НАТО е Северноатлантическият съвет единственият орган, чиито правомощия са изрично определени в договора от 1949 г. Той разполага с ефективни политически пълномощия и права за вземане на решения, състои се от постоянните представители 50 на всички страни-членки, които заседават най-малко веднъж в седмицата. Съветът провежда и заседание на по-високо равнище министри на външните работи, министри на отбраната или правителствени, но неговите пълномощия за вземане на решения, техните статут и сила са еднакви, независимо от равнището, на което заседава. Съюзниците имат равни права при излагане на мнения, а решенията се взимат на основата на общото съгласие между тях. Съветът публикува декларации и комюникета. Съгласно договора, той има право да създава свои помощни органи. Впоследствие се формират редица комитети и планиращи групи, които подпомагат неговата работа или поемат отговорност за отделни области като планиране на отбраната, ядреното планиране и военни въпроси 51.
Северноатлантическият съвет е преди всичко политически орган. Осъществяваните от него консултации дават възможност на националните правителства да излагат своите виждания по въпроси от общ интерес или такива, изискващи колективни решения. Страните-членки могат да имат позиции, доближаващи се да мнението на мнозинството, но в други случаи тяхната политика може да се различава от тази на съюзниците. Усилията на Съвета са насочени именно към търсене на допирните точки и за вземане на консенсусни решения.
НАТО е политически съюз и поради това политическата роля на Алианса има първостепенно значение. Неговата военна структура се наблюдава от Военния комитет, който действа под политическото ръководство на Северноатлантическия съвет, Комитета за планиране на отбраната и Групата за ядрено планиране. Във Военния комитет влизат началниците на генералните щабове на всички страни-членки изключение са Франция, която е представена от Военна мисия и Исландия представлявана от цивилно лице). На това равнище комитетът заседава най-малко два пъти годишно, но съюзниците са постоянно представени от национални военни представители. Военният комитет подготвя становища по военните въпроси за Северноатлантическия съвет, Комитета за планиране на отбраната и Групата за ядрено планиране и дава напътствия на Главните командвания на НАТО, които отговарят за въоръжените сили и осигуряват сигурността на стратегическата зона на действие на Алианса.
Комитет за планиране на отбраната
За НАТО, това е най – висшият военен орган в цялата организация. Членове на комитета са началниците на генералните щабове на отбраната на държавите – членки на пакта. Заседанията на този орган са три пъти годишно, като при нужда могат да заседават по-често. Тризвездните генерали отговарят за всекидневната и оперативна част от работата на комитета. Те се намират в Щаба на НАТО в Брюксел. Голяма част от работата им минава в преговори, дискусии и срещи, които имат за цел да очертават курса на НАТО, но и да защитават интересите на страните-членки в него. Когато се изготви военно решение, то трябва да се представи пред най – висшия политически орган на НАТО – Северноатлантическия съвет. Военния съвет има тясна връзка с двамата стратегически командващи, които спомагат за вземането на определено военно решение. Военния комитет е заема основна част във взимането на решения в НАТО и съдържа в себе си военни експерти, които подпомагат и осъществяват военната политика и стратегия на НАТО като организация.
Председател на Военния комитет
Председателят заема избирателен пост, като се избира от началниците по отбраната. Мандата на председателя на този комитет е три години. Освен председателската позиция, председателят играе и много важна съветническа роля на Генералния секретар на НАТО, на Североатлантическия съвет, както и на други структури на организацията. Той е представително лице на Комитета, чийто председателски пост заема и управлява всички международни срещи, води дебати, дава военна експертиза по отношение на различни конфликти. Всяка от страните – членки, притежава еднаква тежест при гласуване по проектите, които председателят внася за приемане. В момента председателският пост се заема от италианския адмирал Джампаоло ди Паола. Това е човека с най – висок военен статут в НАТО и е най – високият офицер в длъжност. Негов заместник – председател е лейтенант Карл Ейкънбъри, който е гражданин на САЩ и военнослужещ в Американската армия.
Генералният секретар на НАТО е международен дипломат, който изпълнява функциите на главен представител на Организацията на Северноатлантическия договор и е неин основен говорител. Той отговаря за координацията на дейността на съюза, оглавява Северноатлантическия съвет и ръководи персонала на организацията. Генералният секретар следи за развитието и ръководи провеждането на консултации и вземането на решения в НАТО. Изпълнява ролята на председател на Съвета на НАТО, Комитета по планиране на отбраната и Групата за ядрено планиране. Подпомаган е в дейността си от заместник-главен секретар, който го замества при негово отсъствие.
Генералният секретар на НАТО се избира от Съвета на НАТО и се назначава по общо съгласие от правителствата на държавите-членки след провеждане на консултации. Постът на генерален секретар до сега винаги е бил заеман от европеец, а представители на САЩ са винаги осъществяващите военното ръководство в организацията[36].
Към 2010 година генерален секретар на НАТО е Андерс Фог Расмусен[37], бивш министър-председател на Дания.
Емблема на IFOR
Емблема на ISAF
Присъединяване на България към НАТО.
Jump up↑ Isby, Kamps Jr., p. 13
Jump up↑ A short history of NATO. // NATO, 2 April 2012. Посетен на 10 April 2012.
Jump up↑ Protocol to the North Atlantic Treaty on the Accession of Greece and Turkey. // NATO. 4 April 1949. Посетен на 17 January 2012.
Jump up↑ Isby, Kamps Jr., pp. 13 – 14
↑ Jump up to:а б Ismay, Hastings. NATO the first five years 1949 – 1954. // NATO, 4 September 2001. Посетен на 10 April 2012.
Jump up↑ Osgood, 1962, p. 76
Jump up↑ Park, 1986, p. 28
Jump up↑ NATO: The Man with the Oilcan. // Time. 24 March 1952. Посетен на 17 January 2012.
Jump up↑ Baldwin, Hanson. Navies Meet the Test in Operation Mainbrace. // New York Times. 28 September 1952. с. E7.
Jump up↑ U.S. Navymen Work on NATO Team. // All Hands. BUPERS – U.S. Navy, September 1952. с. 31 – 35.
Jump up↑ Fast facts about NATO. // CBC News, 6 April 2009. Посетен на 16 July 2011.
Jump up↑ West Germany accepted into Nato. // BBC News. 9 May 2011. Посетен на 17 January 2012.
Jump up↑ Isby, Kamps Jr., p. 15
Jump up↑ Emergency Call. // Time. 30 September 1957. Посетен на 27 September 2008.
Jump up↑ Wenger, Nuenlist, pp. 67 – 69
Jump up↑ National Defense University, 1997, p. 50
Jump up↑ van der Eyden, 2003, pp. 104 – 106
Jump up↑ Le Blévennec, François. The Big Move. // NATO Review. 25 October 2011. Посетен на 19 December 2011.
↑ Jump up to:а б Cody, Edward. After 43 Years, France to Rejoin NATO as Full Member. // The Washington Post. 12 March 2009. Посетен на 19 December 2011.
Jump up↑ Garthoff, 1994, pp. 659 – 661
Jump up↑ Njølstad, 2004, pp. 280 – 282
Jump up↑ Njølstad, 2004, pp. 278 – 279
Jump up↑ Harding, Luke. Kremlin tears up arms pact with Nato. // The Observer. 14 July 2007. Посетен на 1 May 2012.
Jump up↑ The future of NATO: Bad timing. // The Economist. 31 March 2012.
Jump up↑ Cohen, Stephen F.. Gorbachev’s Lost Legacy. // The Nation, 24 February 2005.
Jump up↑ Zoellick, Robert B.. The Lessons of German Unification. // The National Interest, 22 September 2000.
Jump up↑ Blomfield A and Smith M. Gorbachev: US could start new Cold War. // Paris, The Telegraph, 6 May 2009. Посетен на 22 May 2009.
Jump up↑ Stratton, Allegra. Sarkozy military plan unveiled. // The Guardian. UK, 17 June 2008.
Jump up↑ Албания и Хърватия станаха членове на НАТО. //
Jump up↑ БСЭ, третье издание, т. 17, стр. 209, „Парижские соглашения“
Jump up↑ Описание на изтеглянето на ГСВГ/GSSD
Jump up↑ NATO homepage. // Посетен на 12 март 2006.
Jump up↑ NATO. NATO Headquarters. // NATO. Посетен на 24 февруари 2010.
Jump up↑ NATO. About the NATO Parliamentary Assembly. // NATO. Посетен на 24 февруари 2010.
Jump up↑ Семов, Ат. – „Какво трябва да знаем за ЕС“, Институт по европейско право, с. 28
Jump up↑ Fogh bliver ny Nato-chef. // Politiken, 4 април 2009. Посетен на 4 април 2009.
Литература[редактиране | редактиране на кода]
The ‘Yugoslav’ Crisis in International Law. Т. 5. Cambridge University Press, 1997. ISBN 978-0-521-46304-1.
Clausson, M. I.. NATO: Status, Relations, and Decision-Making. Nova Publishers, 2006. ISBN 1-60021-098-8.
Garthoff, Raymond L.. Détente and confrontation: American-Soviet relations from Nixon to Reagan. Brookings Institution Press, 1994. ISBN 0-8157-3041-1.
Armies of NATO’s Central Front. Jane’s Information Group, 1985. ISBN 0-7106-0341-X.
National Defense University. Allied command structures in the new NATO. DIANE Publishing, 1997. ISBN 1-57906-033-1.
Njølstad, Olav. The last decade of the Cold War: from conflict escalation to conflict transformation. Т. 5. Psychology Press, 2004. ISBN 0-7146-8539-9.
Osgood, Robert E.. NATO: The Entangling Alliance. University of Chicago Press, 1962.
Park, William. Defending the West: a history of NATO. Westview Press, 1986. ISBN 0-8133-0408-3.
Reynolds, David. The Origins of the Cold War in Europe: International Perspectives. Yale University Press, 1994. ISBN 0-300-10562-2.
van der Eyden, Ton. Public management of society: rediscovering French institutional engineering in the European context. Т. 1. IOS Press, 2003. ISBN 1-58603-291-7.
Transforming NATO in the Cold War: Challenges beyond deterrence in the 1960s. Taylor & Francis, 2007. ISBN 0-415-39737-5.
Zenko, Micah. Between Threats and War: U.S. Discrete Military Operations in the Post-Cold War World. Stanford University Press, 2010. ISBN 0-8047-7191-X.
NATO and the fight against the terrorism, NATO public diplomacy division, Brussels, 2010
NATO transformation, NATO public diplomacy division, Brussels, 2010